Щото мина бая време
Станах начи в 6, за да свърша нещо днес, понеже много ми писна да има дни, в които нищо не свършвам. В главата ми се вихрят едни такива възвишени идеи и просто не мога да се заема с работа, тегаво ми е едно такова. Идеята беше, че може би в 6 сутринта и аз самата ще съм в тегаво настроение и ще ми се занимава с нея. Пък – не съм вярвала, че някога ще го кажа – самата работа е тегава, шибано си е да превеждаш филм – връщаш, слушаш, пишеш, после оправяш, че то не става за субтитър… Успокоявам се, че поне го правя добре. Може би затова все още не съм си загубила работата (понеже се питам).
Та сега е 7 и аз вече съм напред с материала – попаднах на една яка група с две яки лесбийки в нея и като цяло се ъпдейтнах за световните събития. Сега се отчитам и в позабравения си блог, за да нямам гадното усещане, че съм станала в 6 за тоя дето духа. Азис просто не го заслужава.
Ще ми се да се похваля колко много съм постигнала от последното писане, ама уви, не съм постигнала нищо. Май само това, че най-сетне излязох от депресията, и то трайно, но хей, това си е грамадна стъпка напред. А, и вече не съм такава свиня, демек свалих ги тия пет кила от зимата и някои дрехи отново ми стават. Остават само още дванайсет, но ако е рекъл Аллах, и с тях ще се простим, макар че те явно са си свикнали с мен и не им се потъва в кенефа. Инак купчината пари, която най-добре би паснала на гениалния ми задник, все още не се е материализирала. Какъв е тоя свят, където не раздават парични награди за чиста наглост, не разбирам. Ще се обадя във Ватикана (те сигурно ще ми вдигнат в Индия, ама пак съм на далавера, щото нали там уж са по-духовни) да оправят тая работа, щото съм един много недоволен клиент. Явно за момента ще се наложи просто да гледам да бачкам по 6 часа на ден, за да си я материализирам сама (молим читателя да не обръща внимание на бъдещото време). А, как можах да забравя – ходя на училище! И домашни пиша. Това е важно и има да се бия в гърдите дълго след като ме изхвърлят задето пуша по коридорите на Ректората. Месинговата табела, възпоминаваща деня на първото написано от мен домашно, би трябвало да е готова вече. Смятам да я закача някъде между Братята за радост и удивление на народа. Хем ще мога да си я гледкам и да си напомням, че не съм такова леке, каквото всички знаем, че съм.
Окей, вече мога да бъда спокойна, че светът е наясно с душевните ми терзания рано сутрин, и ще бачкам по-спокойно.
